Времето вече нямаше значение. Със затаен дъх и блъскащо в гърдите сърце Дамян завъртя ключа в ключалката и се озова в полуосветения коридор на къщата. Внесе вътре багажа си и куфара с виолончелото и нетърпеливо нахлу последователно във всяка от трите стаи, към които водеше коридора. Чакаше този момент едновременно със страх и с нетърпение Не бе идвал от седем или осем месеца, но в последните си няколко идвания тук не беше му останало никакво време да гледа какво се случва с къщата. Сега най-сетне беше сам и имаше цялото време на света.
Застоялият въздух го подразни и той инстинктивно се насочи към двукрилата врата, която водеше от хола към широкия открит балкон. Отвори вратата и гледката го накара да се усмихне по неговия си меланхоличен начин. Сутрешното септемврийско слънце хвърляше меки отблясъци по водата и се отразяваше по светлите стени на сградите, като караше града да изглежда още по-бял. Къщата им беше разположена във високата част на Балчик и още от дете Дамян обичаше да съзерцава с часове хората, пъплещи по улиците и по алеята покрай морето. За него те бяха далечни малки черни сенки, които не искаше нито да заговаря, нито да разбира, а просто да ги наблюдава от своят висок балкон. Точно както и сега.
Чака и си представя този момент толкова дълго, че сега нямаше търпение да му се наслади час по-скоро. Припрян като малко дете, той премести един от вехтите столове до балкона, след което разгърна куфара на виолончелото и с внимателни, почти страхливи движения го изкара и го подпря в ъгъла. Беше решил първо да намери място на вещите си и за миг се загледа в изоставения багаж до входната врата, както и на разтворения на пода куфар от челото. Леко се усмихна, ако майка му беше още тук, щеше да го укори строго. Тя не обичаше хаоса в дома си, всичко имаше своето определено място и този ред беше сакралния и фундаментален закон в къщата. Но сега нея я нямаше. За жалост.
Дамян осъзна, че сега сам е господар на къщата, господар и на себе си и в този момент обърна гръб на разпръснатия си багаж и пренесе виолончелото до стола навън. На това място преди повече от двадесет години под неблагоразположените погледи на съседите той навлезе в света на музиката. За първи път тук в неопитните си детски ръце той пое първо цигулката, а когато отрасна и виолончелото и нещата вече никога не бяха същите. Затвореното и дори странно момче тогава срещна един нов свят, който като че ли бе сънувал често, но не можеше да му даде облик и да го обясни. Докато мисълта му се връщаше назад във времето, ръцете му сигурни и опитни вече бяха прегърнали челото в елегантна хватка. Застинали за секунда преди Дамян да изсвири първите ноти, той и инструмента приличаха на статуя на двама влюбени, с такава нежност младият мъж беше го поел в прегръдките си. Първото деликатно движение на лъка по струните проряза тишината. Под меката топлина на послените дни на лятото над Белия град се понесе мелодията на Концерт Номер 1 на Сен-Санс. Затворил очи Дамян се опияняваше от всеки тон, излязъл изпод собствените му ръце. Години наред се бореше с живота и изкачваше стълбицата на кариерата си като музикант. Заради очакванията на родителите си, заради таланта си и заради своите наставници той не можеше да се отпусне нито за миг. Ден след ден, месец след месец той осъвършенстваше себе си като инструменталист. А всичко, което всъщност искаше беше уединение. Уединение между него и челото.
Годините назад бяха за него върволица от скитане, усилия, търсения и неудобства. И един огромен стремеж към хармония, който нито един човек не успя да му даде, така както му даде музиката. Никой не успя да го очарова така както тоновете на виолончелото, нито един приятел, нито една жена. Искаше или не, живота му го сблъскваше с хората. Близките му, неговите връстници откриваха и изоставяха ценности, намираха любовта на живота си и я губеха, срещаха истината за себе си и я захвърляха заради илюзиите си, а неговата истинска любов, неговата едновременна истина и лъжа си оставаше опияняващото и меланхолично звучене на лъка по струните. Затваряше се в себе си и интерпретираше, импровизираше и композираше музика, създавайки около себе си плътен купол, недосегаем за човешката глупост, мнителност и предразсъдъци. Изписваше купища от нотни листове с музика, излязла изпод пръстите му, след което ги изхвърляше, защото всичко беше в паралелната вселена на неговия разум и фантазия. Никой не успяваше да се докосне дори до тези произведения, Дамян никой не намери за достоен да покани отвъд купола на собствената си емоция.
Като един от най-добрите солисти в консерваторията получи възможности да пътува и да изнася концерти далеч от родното си място, но никога нищо не го откъсна от мечтата един ден да се усамоти с челото на пустия балкон и единствената му аудитория да бъдат тихия град и морето. На двадесет и четири години като обещаващ инструменталист замина за Германия, но скоро здравословни проблеми го приковаха на легло за пет-шест месеца и той принудително се върна у дома. През тези месеци докторите категорично му забраниха да извършва каквито и да е сложни движения, включително и свирене на такъв голям инструмент. Проблемите му бяха с гръбнака и той не можеше да се навежда и дори трудно стоеше седнал. Майката на Дамян виждаше колко му е тежко и му позволяваше за кратко да взима челото в ръце и вдървено приседнал сред няколко възглавници да свири кратки и бавни етюди. Със мъка в погледа възрастната жена наблюдаваше отдалеч как единственото, което успокояваше сина й в тези болезнени месеци беше музиката и с болезнена жал се налагаше да отнема от ръцете му виолончелото, за да може той пак да си почива. В тези дни старата бяла къща сред скалите на Балчик се огласяше откъслечно от плача и тихата ярост, излизащи изпод немощните пръсти на един млад мъж, чийто единствено спасение от неразбиращия го свят му причиняваше допълнителни болки и затрудняваше възстановяването му. Пролетта и лятото на онази ужасна за Дамян година преминаха бавно и протяжно и звука не челото му все по-често се чуваше над Белия град. В една септемврийска сутрин, също като тази сега, той успя да седне предпазливо на стола на верандата и да засвири с много спотаена радост любимата си Соната в Ла минор на Вивалди. Очите му блестяха от емоция, а пръстите рисуваха по грифа на инструмента с толкова страст и нежност, като че ли докосваха любим човек. Един кратък, но преливащ от щастие момент за младия виолончелист. Той се чувстваше отново свободен да изрази себе си, да предаде емоциите си, да одухотвори парчето дърво в ръцете си. Затвори очи и попи всеки тон звучащ от него.
Седем години по-късно, на същото място, над почти непроменения град същите тези очи стояха затворени. Тъмните петна около тях, получени от безсънните часове прекарани в свирене, се бяха увеличили. Първите бръчки по лицето и ръцете му вече се виждаха, а в следствие от болестта си той остана видимо прегърбен. Но отвътре беше същия, дори не онзи, който стана от леглото след месеци боледуване, а по-скоро момчето, открило красотата на музиката в един ужасяващо неприветлив и негостоприемен за него свят. По детински присви очи от удоволствие. Безкрайно сам. Безкрайно безнадежден. И безкрайно щастлив.
