Челистът

Времето вече нямаше значение. Със затаен дъх и блъскащо в гърдите сърце Дамян завъртя ключа в ключалката и се озова в полуосветения коридор на къщата. Внесе вътре багажа си и куфара с виолончелото и нетърпеливо нахлу последователно във всяка от трите стаи, към които водеше коридора. Чакаше този момент едновременно със страх и с нетърпение Не бе идвал от седем или осем месеца, но в последните си няколко идвания тук не беше му останало никакво време да гледа какво се случва с къщата. Сега най-сетне беше сам и имаше цялото време на света.
Застоялият въздух го подразни и той инстинктивно се насочи към двукрилата врата, която водеше от хола към широкия открит балкон. Отвори вратата и гледката го накара да се усмихне по неговия си меланхоличен начин. Сутрешното септемврийско слънце хвърляше меки отблясъци по водата и се отразяваше по светлите стени на сградите, като караше града да изглежда още по-бял. Къщата им беше разположена във високата част на Балчик и още от дете Дамян обичаше да съзерцава с часове хората, пъплещи по улиците и по алеята покрай морето. За него те бяха далечни малки черни сенки, които не искаше нито да заговаря, нито да разбира, а просто да ги наблюдава от своят висок балкон. Точно както и сега.
Чака и си представя този момент толкова дълго, че сега нямаше търпение да му се наслади час по-скоро. Припрян като малко дете, той премести един от вехтите столове до балкона, след което разгърна куфара на виолончелото и с внимателни, почти страхливи движения го изкара и го подпря в ъгъла. Беше решил първо да намери място на вещите си и за миг се загледа в изоставения багаж до входната врата, както и на разтворения на пода куфар от челото. Леко се усмихна, ако майка му беше още тук, щеше да го укори строго. Тя не обичаше хаоса в дома си, всичко имаше своето определено място и този ред беше сакралния и фундаментален закон в къщата. Но сега нея я нямаше. За жалост.
Дамян осъзна, че сега сам е господар на къщата, господар и на себе си и в този момент обърна гръб на разпръснатия си багаж и пренесе виолончелото до стола навън. На това място преди повече от двадесет години под неблагоразположените погледи на съседите той навлезе в света на музиката. За първи път тук в неопитните си детски ръце той пое първо цигулката, а когато отрасна и виолончелото и нещата вече никога не бяха същите. Затвореното и дори странно момче тогава срещна един нов свят, който като че ли бе сънувал често, но не можеше да му даде облик и да го обясни. Докато мисълта му се връщаше назад във времето, ръцете му сигурни и опитни вече бяха прегърнали челото в елегантна хватка. Застинали за секунда преди Дамян да изсвири първите ноти, той и инструмента приличаха на статуя на двама влюбени, с такава нежност младият мъж беше го поел в прегръдките си. Първото деликатно движение на лъка по струните проряза тишината. Под меката топлина на послените дни на лятото над Белия град се понесе мелодията на Концерт Номер 1 на Сен-Санс. Затворил очи Дамян се опияняваше от всеки тон, излязъл изпод собствените му ръце. Години наред се бореше с живота и изкачваше стълбицата на кариерата си като музикант. Заради очакванията на родителите си, заради таланта си и заради своите наставници той не можеше да се отпусне нито за миг. Ден след ден, месец след месец той осъвършенстваше себе си като инструменталист. А всичко, което всъщност искаше беше уединение. Уединение между него и челото.
Годините назад бяха за него върволица от скитане, усилия, търсения и неудобства. И един огромен стремеж към хармония, който нито един човек не успя да му даде, така както му даде музиката. Никой не успя да го очарова така както тоновете на виолончелото, нито един приятел, нито една жена. Искаше или не, живота му го сблъскваше с хората. Близките му, неговите връстници откриваха и изоставяха ценности, намираха любовта на живота си и я губеха, срещаха истината за себе си и я захвърляха заради илюзиите си, а неговата истинска любов, неговата едновременна истина и лъжа си оставаше опияняващото и меланхолично звучене на лъка по струните. Затваряше се в себе си и интерпретираше, импровизираше и композираше музика, създавайки около себе си плътен купол, недосегаем за човешката глупост, мнителност и предразсъдъци. Изписваше купища от нотни листове с музика, излязла изпод пръстите му, след което ги изхвърляше, защото всичко беше в паралелната вселена на неговия разум и фантазия. Никой не успяваше да се докосне дори до тези произведения, Дамян никой не намери за достоен да покани отвъд купола на собствената си емоция.
Като един от най-добрите солисти в консерваторията получи възможности да пътува и да изнася концерти далеч от родното си място, но никога нищо не го откъсна от мечтата един ден да се усамоти с челото на пустия балкон и единствената му аудитория да бъдат тихия град и морето. На двадесет и четири години като обещаващ инструменталист замина за Германия, но скоро здравословни проблеми го приковаха на легло за пет-шест месеца и той принудително се върна у дома. През тези месеци докторите категорично му забраниха да извършва каквито и да е сложни движения, включително и свирене на такъв голям инструмент. Проблемите му бяха с гръбнака и той не можеше да се навежда и дори трудно стоеше седнал. Майката на Дамян виждаше колко му е тежко и му позволяваше за кратко да взима челото в ръце и вдървено приседнал сред няколко възглавници да свири кратки и бавни етюди. Със мъка в погледа възрастната жена наблюдаваше отдалеч как единственото, което успокояваше сина й в тези болезнени месеци беше музиката и с болезнена жал се налагаше да отнема от ръцете му виолончелото, за да може той пак да си почива. В тези дни старата бяла къща сред скалите на Балчик се огласяше откъслечно от плача и тихата ярост, излизащи изпод немощните пръсти на един млад мъж, чийто единствено спасение от неразбиращия го свят му причиняваше допълнителни болки и затрудняваше възстановяването му. Пролетта и лятото на онази ужасна за Дамян година преминаха бавно и протяжно и звука не челото му все по-често се чуваше над Белия град. В една септемврийска сутрин, също като тази сега, той успя да седне предпазливо на стола на верандата и да засвири с много спотаена радост любимата си Соната в Ла минор на Вивалди. Очите му блестяха от емоция, а пръстите рисуваха по грифа на инструмента с толкова страст и нежност, като че ли докосваха любим човек. Един кратък, но преливащ от щастие момент за младия виолончелист. Той се чувстваше отново свободен да изрази себе си, да предаде емоциите си, да одухотвори парчето дърво в ръцете си. Затвори очи и попи всеки тон звучащ от него.
Седем години по-късно, на същото място, над почти непроменения град същите тези очи стояха затворени. Тъмните петна около тях, получени от безсънните часове прекарани в свирене, се бяха увеличили. Първите бръчки по лицето и ръцете му вече се виждаха, а в следствие от болестта си той остана видимо прегърбен. Но отвътре беше същия, дори не онзи, който стана от леглото след месеци боледуване, а по-скоро момчето, открило красотата на музиката в един ужасяващо неприветлив и негостоприемен за него свят. По детински присви очи от удоволствие. Безкрайно сам. Безкрайно безнадежден. И безкрайно щастлив.

Слепота

Пак обърнат към себе си моля се, страдам и викам.
А наоколо най-споделената с теб тишина.
Но не бих и поискал да вярваш, да бдиш, да обичаш.
Най-уютно се чувствам обиден, заклет в самота.

А зад тези очи, във които погрешно се вглеждаш
няма толкова много прикрити и гневни неща.
Има някакви бледи наченки на слаба надежда
и илюзии, бродещи сляпо към свят от цветя.

Като пролетен дъжд

Не бих те погледнал дори и веднъж.
Ако можех.
Ако сам определях съдбата си.

Ако не бе ме обляла като пролетен дъжд.
Ако знаех.
Ако знаех да пазя сърцето си.

Бих избягал далече, далече от теб.
Ала как,
като ти си навсякъде.

Бих желал да си по-студена от лед.
Но не си!
Ти ме топлиш с очите си.

Пет сутринта

Тихото равномерно дишане беше единствения нарушител на тишината през тая вечер. Без да броим едва доловимото скърцане на леглото всеки път когато Яна се обърнеше от една страна на друга, по гръб, по лице и пак обратно по реда. Вече няколко часа не можеше да заспи и знаеше, че това ще бъде поредната й безсънна нощ в леглото на този все по-чужд човек. Безсънна в дразнещия смисъл.
Често се подпираше на лакът и го гледаше, Владо беше най-добрият приятел, който беше имала. Човек с усет за чуждите проблеми, ако и като лекар лекуваше толкова добре хората, колкото нейните бесове, щеше да е незаменим. Но всъщност тя не знаеше колко добър медик е, рядко се интересуваше – неговият живот не беше част от нейния. Но уви, нейният беше част, и то основна, от неговия. Твърдеше, че я познава още от училище, че я е наблюдавал в двора и й се е усмихвал в коридорите. Може, но тя от малка не обръщаше внимание на това кой й се усмихва и кой не. Когато тя искаше усмивка, си я печелеше.
Гледайки го нощем, се дерзаеше и хвърляше мислите си от една крайност в друга. Понякога леко целуваше лицето му, докато спи, а понякога просто го зяпаше с досада и откровена неприязън. Когато биваше наранена и слаба, присъствието му лекуваше, но когато беше силна и арогантна, не искаше да го усеща наблизо дори. Толкова често проклинаше онзи миг, който вкара целия й живот в релси. Две години по-късно тя не спираше да гледа на това като на край на нейния живот и началото на един друг, повече чужд отколкото свой.
Не беше глупава, в никакъв случай. Тя беше отхвърлила още като момиче много от женските черти в характера си, в това число и нуждата да бъде покровителствана от някого. Рано се научи да бъде разсъдлива, да дебне и да предвижда. Това я донесе имунитет от проблемите, които съпътстваха цялото й израстване. Съдбата беше я подхвърлила в семейство, лишило същността си от правила и последователност. Яна беше свидетел на постепенната разруха, завзела дома й бавно, но сигурно. Баща й беше агресивен и мързелив, а майка й – истерична и лабилна. И двамата бяха пристрастени към алкохола. Имаше двама по-големи братя, които през повечето време не знаеше с какво се занимават, а често дори къде се намират с месеци и години. Яна беше капсулирана в това семейство, говореше рядко с родителите си. Проявяваше уважение и търпимост. Нямаше друга майка и друг баща, не знаеше какво друго може да бъде едно семейство. Затова ги приемаше. Но нищо не й пречеше просто да не бъде като тях. И толкова свикна, че през всичките си двадесет и четири години целеше да не бъде като никой друг. Така и не намери кумир в обкръжението или дори във въображението си. За нея имаше само моментна преценка, цел, желание и извода от всички тях, взети като едно цяло. Не познаваше думата колебание, за нея след осмислянето имаше решение и то имаше силата да бъде фактор завинаги.
Затова решила веднъж, че преди две години е направила компромис със себе си, тя не промени мнението си независимо от всички неща, които последваха и запълниха този кратък, но много динамичен период. Тогава тя за първи път се скара жестоко с родителите си и взе решение да напусне дома им. Всъщност дом е силна дума. Беше без никакви спестявания, работеща като продавачка в денонощен магазин и като сервитьорка на повикване в един омърлян бар. Седнала сама в парка за първи път се почувства слаба и неспособна сама да се справи с проблемите си. И тогава звънна на Владо.
Той я издърпа със силата на човек без страхове от мръсния под на нейното съществуване и я вкара в среда, където всичко имаше своето място. Възпитан, спокоен, отчайващо добродушен, ореола на неговото смирение озаряваше винаги местата, където се намира. На молбата на Яна да остане за няколко дни при него, докато си намери място за живеене, той откликна с нескрита радост. Харесваше я, и двамата го знаеха. За него тя беше най-красивото диво цвете, което може да израсте в блатото на объркания й живот. Бяха се сближили година-две преди тя да напусне родителите си и в този период всеки от тях беше открил някой, който променяше картината му за живота. Яна знаеше, че ако има истински приятел, то това е Владо, а Владо знаеше, че ако има жена, която да го накара да падне в краката й, то това е тя. Два различни пътя и две различни вселени. Но ситуцията в която се намираше Яна промени измеренията изцяло. Излязла от тъжната си и груба среда, тя се чувстваше като диво животно, което опитомяват. Остана при Владо не няколко дни, а вече повече от две години. Имунитета й срещу чужда намеса в живота й отслабна, когато тя попадна в тази нова непозната среда. Постепенно усети, че се уповава на Владо повече отколкото някога беше подозирала, че е способна. Той беше мил и грижовен и въпреки, че тя чувстваше неудобство в неговото държанието, му позволяваше да скъсява близостта ден след ден, докато един ден не го целуна по устните бързо на излизане за работа. Цял ден се чуди защо го е направила, не се чувстваше напълно убедена в силата на този жест. Чувстваше се слаба и я беше яд на себе си. С Владо се засякоха вкъщи чак на другата вечер. Поговориха си известно време и завършиха вечерта в прегръдките на другия.
С времето подтисна несигурността си, просто се остави на моментите, които влюбения Владо й предоставяше. За първи път се сблъска с романтиката, с елегантното държание на един мъж, който цени жената до себе си. Но липсата на плавен преход от едно място към друго й създаваше непреодолим дискомфорт. Владо я правеше дама насила, а тя не можеше така.
Много скоро напусна работа в магазина и в бара и след два-три неуспешни опита на различни места, се установи като офис сътрудник в една сериозна фирма. Разбира се, зад всичко това стоеше новият й любим, който използваше дискретно познанствата си за да й помогне да започне начисто един по-хубав живот, какъвто го виждаше той. Самата Яна бързо влизаше в ритъм със задълженията и изискванията. Като прозорлив и наблюдателен човек се учеше бързо и не предприемаше прибързани действия, с което бързо спечели нужното уважение към себе си. Това ни най-малко не я учудваше, защото през целия си съзнателен живот тя успяваше да спечели респекта на хората около нея. Не точно топлината им, но със сигурност респекта. В подозрителните компании, в които се движеше в тинейджърските си години присъстваха хора с всякакви проблеми в развитието и характера си. Сред близките и познатите й имаше наркомани, агресивни момчета, редовни посетители на възпитателни заведения и процедури. Но никой от тях не беше си позволил явно да се опита да я обиди или унижи. Тя имаше красив, проницателен и остър поглед, който караше другите да го търсят, но не и да му устояват за дълг. Говореше максимално кратко и отсечено, притежаваше плътен и ясен глас. Тези нейни оръжия привлякоха не един и двама хлапаци още в ученическите й години. Тя приемаше с хищна наслада мъжкия интерес, но единични бяха случаите, в които отговаряше с близост. Имаше няколко момчета, на които гледаше с различно око и един от тях определено се отличаваше.
Никола беше високо рошаво момче с изключително бунтарско излъчване и широки рамене, с година по-малък от нея. Кожено яке, прокъсани дънки и нацупена физиономия – вживяваше се като опозиция на всичко и всички и държеше да го възприемат като завършен хулиган. Наричаше момичетата около себе си “мърши” и често раздаваше шамари по малък или голям повод. Яна като че ли не забелязваше тези му глупости, това на което обръщаше внимание тя всеки път, когато го видеше, беше погледа му. Той винаги задържаше очите си в нейните, колкото си поиска, както никой друг не умееше. Това го правеше толкова интересен за нея, че като че ли всичко останало, което по принцип не толерираше в държанието му, оставаше незначителна притурка към характера му. Да, тя го харесваше. И след дълги години бегло познанство съдбата реши да ги събере едно лято на един рок фест. Три дни с този човек я накараха да разбере истинското влечение, което може да изпита една жена. Три дни Яна се вози на мотора му, плуваха нощем в морето, говореха си за музика и за непримиримата ярост към неразбиращия свят и се любиха на всевъзможни места. Две диви деца от поредното объркано поколение, които приемаха декадентския си начин на живот за върховна свобода и в ненавистта и отвращението си към заобикалящото ги намираха страст един към друг. В годините след това Яна имаше откъслечни срещи с Никола. Всички бяха белязани от меланхолия, страст и опиянение. Сливаха се и се разделяха за дълго. Тя никога не изпитваше носталгия към тия срещи, приемаше, че просто следващата предстои, някога и някъде. Никола се промени през годините, но не генерално. Стана по-мъжествен и по-влиятелен, а циничната му грубост от момчешките му години се превърна в тиха заплашителна арогантност. За Яна той беше неконтролируемата мощ на живота и тя очакваше всеки миг момента в който силата му ще я зашемети след което ще се оттегли.
Връзката й с Владо за дълго избута Никола от съзнанието й. Тя в никакъв случай не прегръщаше топло новия си начин на живот, но откровенно отбягваше максимално елементите, които й напомняха тъмните нюанси на миналото й. Успя да се помири с родителите си, но не и да се сближи с тях повече. От време на време се появяваше по-младият от братята й, който подлъган от уравновесения й начин на живот, се надяваше Яна да му помага финансово, без да знае, че самата тя е доста зависима в това отношение от Владо. Младата жена имаше твърде малко близки приятели преди да напусне родителите си и съвместния й живот с Владо ги отдалечи съвсем от нея.
Но Яна знаеше, че рано или късно Никола ще се появи от някъде и самата тя не знаеше какво ще предизвика тази среща. Той винаги се появяваше неочакван, неканен и самоуверен. Звънеше й час-два преди да я има в обятията си.
Никола беше разбрал какво се случва в живота на неговата спорадична тръпка. При първата им среща се държа търпеливо и показа, че приема нещата, такива каквито са. Но в тона му имаше нотка на власт, с нея той я караше посъзнателно да се чувства така, сякаш й дава разрешение за тази връзка. Като че ли той я държи в ръцете си, но й позволява да опита нещо различно, просто ей така, за да й угоди. Редките им срещи през тези две години приминаваха в този дух, те разговаряха повече отколкото го бяха правили преди. Но когато тези разговори ставаха твърде лични той слагаше каската си и отпрашваше с мотора към своето убежище, неизвестността. С времето Яна усещаше все повече разликата между двамата млади мъже, които бяха белязали живота й. И това по никакъв начин не я караше да се чуства в хармония със себе си. Времето с Владо минаваше в приятни пътувания, посещения на интересни места и събития. Той беше човек с ясни интереси и виждания, но никак не обичаше да ги натрапва, за това искаше мнението на Яна за всичко, което правеха заедно. Тя приемаше това с досада, а след това се укоряваше заради почти глезеното си държание. Упоритостта и целеустремеността на Владо в желанието му да я превърне в дама я дразнеха най-много. Чувстваше това като лична обида, тя винаги се беше гордяла с това, което е като характер и държание и неговото старание за нея беше като отнемане на свободата й да бъде себе си. В редките случаи когато си позволяваше подобни сравнения, тя виждаше Никола – сина на вятъра, който идваше на очукания си мотор и я взимаше в пръгръдките си с всичките й позитиви и негативи и й даваш сила да продължи каквато е. В моментите когато започна да усеща носталгия, престана да спи спокойно нощем. Раздираше се от вътрешни спорове за първи път в живота си. Мнението, че е направила жертва с връзката си с Владо не я напускаше от самото начало, но сега това беше винаги в главата й. От друга страна тя му беше благодарна за всичко, което направи той за нея. Владо беше нейния ангел, но нейното сърце търсеше демона. Онзи, който я разтърваше и я оставяше без дъх. Онзи, който не се интересуваше дали е доволна и спокойна. Онзи, чиито горещи ръце едновременно лекуваха и наказваха.

*

Хоризонтът вече беше започнал да се оцветява бледо виолетово. Яна тихо събра в една раница нещата, който най-много й трябваха. За днес и утре. Понататък времето щеше да покаже. Доближи се до спокойно спящия Владо, целуна нежно лицето му както беше правила неведнъж в последните нощи и остави бележка на леглото до него. След това тихо се измъкна. Долу пред входната врата я чакаше един очукан мотор.

*

Малко по-късно Владо се събуди и първото което видя бяха думите “Ти си страхотен. Не ме търси повече.”

Стъпка напред

Да станеш рано, за да видиш всичко тъмно,
да поизчакаш да се осветли.
Да разбереш и да приемеш най-безмълвно,
че и обиден пак не можеш да сгрешиш.


Да срутиш нещо ценно е безценно,
да си признаеш, че се провали.
Да осъзнаеш колко неизменно
е да събориш, за да съградиш.


Да стъпиш в бездната не винаги изглежда нещо лесно.
Да стигнеш до ръба, да полетиш.
Да се обърнеш чак когато истински е късно.
Да се огледаш, да се примириш...