Сам пред вратата

...и сълзите си вече не спирам,

неразбран съм, такъв ще остана.

Щом погледна те пак и разбирам,

че и ти била си измама.

Мразя - обичам - не преценям - мечтая,

горещи сълзи по лицето се стичат.

Как да те разбера отново не зная,

щом очите ти истината отричат.

Оставяш ме сам пред вратата.

Сам във свят, в който тебе те няма.

Оставяш ме сам с тишината,

оставяш ме силно да страдам.

Без дъхът ти се срахувам че мръзна,

без ръцете ти топли боли.

Без да искаш от съня ме изтръгна,

но пък знаеш че всичко уби.

Адаптация

Плътен купол от студ

сам градя покрай своя живот.

Сам се смятам за луд,

сам изяждам отровния плод.

Свят със вкус на лъжи,

свят със мирис на празна надежда,

свят измит от сълзи.

В този свят аз добре ли изглеждам?

Нямам път, нямам вяра, нямам утрешен ден.

Но вратата към него отварям

и затварям я плътно след мен

път назад без въобще да оставям.

Накарай ме

Убивай ме със своето присъствие

и съживявай ме с лекуваща ръка.

Ранявай ме със своето отсъствие

и нека път към теб е моят път сега.

-

Рисувай ме без цвят върху стената,

изтривай ме със болка след това.

Плачи, както не плачат и децата,

че си изцапала най-чистата стена.

-

Описвай ме със думи без значение

и дай им смисъл собствен след това.

Живота ми превръщай в откровение.

Измисляй ми безумни имена.

-

Оставяй ме без дъх край себе си,

накарай ме да вярвам в чудеса.

Да свързвам всичко бляскаво с лицето ти,

да шепна името ти през нощта.

Рисунки в дъжда

Сива мъгла,

безкрай тишина

и нищо останало в мен.

-

Липсва тъга,

ням е света

във спокойствие свято стопен.

-

Хладен пламък гори.

Нежни бели лъчи

по ръцете бъзкръвни пълзят.

-

Мисълта тихо спи

зад прозрачни очи.

А очите, очите сълзят.

-

Плач във нощта,

страх, самота.

Рисунки по замъглено стъкло.

-

Бледи слънца

скрити в съня

Но от тях не топли ни едно.

-

Дъжд от ярост вали

тишината боли.

Няма нищо по-слабо от мен.

-

Непремислени дни,

неизтрити сълзи.

Безнадеждност ден след ден.

Като пролетен дъжд

Не бих те погледнал дори и веднъж.

Ако можех.

Ако сам определях съдбата си.

-

Ако не бе ме обляла като пролетен дъжд.

Ако знаех.

Ако знаех да пазя сърцето си.

-

Бих избягал далече, далече от теб.

Ала как,

като ти си навсякъде.

-

Бих желал да си по-студена от лед.

Но не си!

Ти ме топлиш с очите си.

Пораснало дете

Падащи искри

изплитат в небето нощта.

Уплашени очи

детински прегръщат страха.

Бляскави мечти

обличат в пайети прахта.

Странни пориви

насищат със огън кръвта.

Глупави стени

със мъка и жажда строим.

Грешки от сълзи

целенасочено тихо градим.

Светли ангели

с черни одежди красим.

Тъжни и глупави

по-добре да мълчим.

Детето пораства голямо -

усеща и чуждия дъх.

Отваря сърцето, но само

да стигне поредния връх.

Във другите вижда надежда

и граби от нея без страх.

За всекиго място отрежда -

рисува света в кал и прах.

Тя

Тя няма да заспи дори и уморена.

До сутринта тя будна ще стои.

Присвита в ъгъла ще плаче тя смутена.

Ще срещне слънцето с отворени очи.

Ще страда с нея цялата вселена,

със нея ще крещи без глас нощта.

Защото даже и в страха си тя е откровена,

защото е красива и в скръбта.

Безсилен съм да спра дъждът от мъка,

който ще се излее тази нощ над нея.

Но въпреки това не ще отстъпя.

Надеждата си с нейната ще слея.

Сезона на бурите

Вали безпомощност

Раздира тела беззащитни

Залива с компромиси

Изгаря светците отритнати

А вятъра носи илюзии

Безплътни, прозрачни, пречупени

Нахлуват там вътре емоции

Думи отдавна научени

Изстинало щастие

Пропито със влага от спомени

Рисува абстракции

Измива калта от очите ти

А вятъра носи илюзии...

И идва сезона на бурите

Дни, преоткрити в сълзите

Изчитам последните страници

На книгата за моя живот

Позволи ми

Позволи ми със длани да топля ръцете ти.
Позволи ми да вземам живот от дъха ти.
Позволи ми със устни да търся сълзите ти.
Позволи ми да идвам желан във съня ти.

Позволи ми да плача, когато раняваш ме.
Позволи ми да страдам, когато те няма.
Позволи ми да шепна неспирно "Обичам те".
Позволи ми да искам да сме само двама.

Позволи да те гледам докато заспиваш.
Позволи да те слушам, когато шептиш.
Позволи тишината със мен да откриваш.
Позволи със усмивка до мен да заспиш.

Надеждата

Изстрадана болка - и все пак гори незарастнала рана.

Сълзите засъхнали разказват историята за срама.

Тихо в ъгъла още стои мъката неразбрана,

с пръсти бели рисува мечтите си във прахта.

Няма дъжд да вали, няма никога слънце да стопли ръцете,

няма птици дори да рисуват във полет цветя.

Но две жадни очи все ще гледат нагоре в небето

със едничката вяра - да зърнат в безкрая дъга.

Завеса от мрак е покрила прозореца мътен,

само черна тъга се процежда през него отвън.

Леден сух листопад върху подът пропаднал и мръсен,

а надеждата боса се смее безсрамно насън.

Залез

Изгарящи облаци очертават в небето безкрая.

Нескончаема мъка по един безвъзвратно отминал живот.

Сам съм пак и така ще посрещна и края -

сухо старо дърво със изгнило сърце вместо плод.

В светлината на залеза всичко изглежда така променено -

странни сенки ме връщат във дни, избледнели от прах.

Моето глупаво щастие ме гледа наивно, смутено.

Свойта детска усмивка на всеки дарява без страх.

Огледало студено - безкомпромисен враг на лъжите,

със очи, по-големи от спомена, носещ ми сън.

И лице във лице пак заставам със края на дните.

Не очаквам победа - нощта вече ражда се вън.

Бледен, тук ще заспя - замаскиран със тонове грим.

Ще сънувам - отхвърлен от всички във мрака.

Ще изгледам живота си - най-зле заснетия филм,

и ще се старая възможно най-малко да плача.