Залез

Изгарящи облаци очертават в небето безкрая.

Нескончаема мъка по един безвъзвратно отминал живот.

Сам съм пак и така ще посрещна и края -

сухо старо дърво със изгнило сърце вместо плод.

В светлината на залеза всичко изглежда така променено -

странни сенки ме връщат във дни, избледнели от прах.

Моето глупаво щастие ме гледа наивно, смутено.

Свойта детска усмивка на всеки дарява без страх.

Огледало студено - безкомпромисен враг на лъжите,

със очи, по-големи от спомена, носещ ми сън.

И лице във лице пак заставам със края на дните.

Не очаквам победа - нощта вече ражда се вън.

Бледен, тук ще заспя - замаскиран със тонове грим.

Ще сънувам - отхвърлен от всички във мрака.

Ще изгледам живота си - най-зле заснетия филм,

и ще се старая възможно най-малко да плача.