Улица Надежда

*Юни*

     Не е нужно дори да поглеждам, мога да нарисувам в ума си цялата картина. Ранните лъчи на слънцето са се процедили през пердето на тънък сноп и са плъзнали по разхвърляната стая, тъкмо бавно се изкачват по леглото ми и докосват клепачите ми. Колко силно ухае на липа, за мен тези дни това е мириса на измамата. Все пак отварям очи, една струя светлина минава през чашата на нощното шкафче и събужда за хаотичен танц стотици прашинки във водата. Колко занемарено е тук, помислям си, колко е занемарено в живота ми.

     Колко ли е часът? Поглеждам към телефона си, за да видя. Девет и нещо. Едно непрочетено съобщение. Страх ме е да го прочета. Неудобно ми е, макар че няма от кого. Все пак любопитството е по-силно.

        Надежда: Добро утро или може би отдавна е ден за теб! Как мина сутрешното бягане? Днес и аз тичах! Прав беше, ухае страхотно рано сутрин! До скоро

       Издавам стон на отчаяние и безсилие и се отпускам пак в леглото. Грабвам завивката и се завивам през глава. Като малък правих това, представяйки си, че съм някой друг. Сега тази работа ми върши интернет. Стоя известно време така, а в развинтеното ми съзнание тичат усмихнати хора под ранните юнски лъчи. Мирише на липа и на море, мъже и жени се усмихват един на друг. Там съм и аз – атлетичен, обаятелен, бягащ с лекота. Бягаме с Надежда, шегуваме се и се смеем, аз съм много забавен.

        Отново отварям очи и отмятам завивката. Реалността ме удря безмилостно в лицето, останал е само аромата на липа, но и той не е така ефирен както в измамната илюзия. Навеждам се с усилие и придърпвам инвалидната количка до леглото си.

*Април*

 - Андро, няма да повярваш кого открих в един сайт! Ела да видиш! – подвиквам през прозореца въодушевен, Андрей ще бъде заинтригуван сигурен съм.

  -  Жоре, закъснявам за тренировка, брат. Хайде по-късно ще мина.

  -  Не, моля те, ела да видиш! – доста съм настоятелен и след малко чувам входната врата на двора как проскърцва и нарушава тишината на малката ни уличка.

     Секунди по-късно Андрей вкарва мускулестото си тяло в тъмната ми стая, оглежда си и намръщен ми казва.

  -  Жоре, искаш ли да ти помогна малко да разтребим тук? Голяма е кочина.

 - Ще оправя по-късно! Сядай сега до мен! – все по-превъзбуден почти извиквам и отварям предварително заредената страница на браузъра.

      От малки имаме тази игра с Андрей – регистрираме се в сайтове за запознанства, с неговите снимки, разбира се, и си пишем с различни момичета, карайки ги да се прехласват по чудесния образ от снимките, които им говори умни и забавни неща. Всъщност почти винаги им пишех само аз, а той понякога просто решаваше да излезе с някоя от тях. Ако не му харесваше момичето, просто преустановявахме контакта. На мен този образ ми даваше невероятно самочувствие и увереност. Можех да говоря свободно и дори да флиртувам умело с момичета, на които дори не можех да продумам на живо. За мен това беше наркотик, а за Андрей – може би просто досадна прищявка на закотвения му на инвалидна количка братовчед, която той от жал търпеше.

  -  Жоре, нали бяхме се разбрали да спреш с тия сайтове!

  -  Моля те, просто погледни екрана. – посочих му снимката и го погледнах с широка усмивка.

       На екрана стоеше снимка на красива широко усмихната жена с къдрава коса, падаща свободно върху народна носия. На пръв поглед странно решение за профилна снимка, но излъчваше някаква вечност, някаква непреходност – все едно красотата се беше прехвърлила от преди сто, сто и петдесет години и беше дошла до наши дни неизбледняла и грам от времето и от всички модни течения, които то беше донесло.

         Бързо прехвърлих още няколко снимки от профила й. Навсякъде излъчваше много женственост и грация, независимо дали беше в елегантна рокля, ежедневни дрехи или танцуваща народни танци.

  -  Надежда, 27 години, Варна! – тържествуващо прочетох текста над снимките и не можех да спра да се усмихвам широко. – Само не ми казвай, че не си я познал!

  -  Жоро, моля те недей. – Андрей се беше вторачил с каменно изражение в екрана.

  -  Познал си я! Сигурен бях!

  -  Казах ти нещо, недей. Просто не й пиши. Изтрий този глупав профил с мои снимки и престани с тия безсмислици.

  - Андро, та тя се е върнала във Варна. Не можеш да пропуснеш тази възможност. Помниш ли как я наричахме като малки?

   - Ти я нарече така, не аз.

   -  Принцесата с вълшебните къдрици. Да, аз го измислих, но ти го повтаряше постоянно.

  -  Това е глупаво! Жоро, искам да престанеш веднага с това. – Андрей се обърна към мен и ме изгледа заплашително. Така го бях виждал да гледа само момчетата, които се подиграваха с мен, когато бяхме малки. – Ползваш моите снимки, за да заговаряш момичета, нали разбираш, че ме излагаш така. Едно време беше забавно, но вече не сме деца. Разбра ли ме?

       Не можех да повярвам, че не иска да се свържем с нея. Тя беше толкова специална за него, неговата единствена. Беше толкова влюбен в нея, че дори мълчеше през цялото време в нейно присъствие.

     Надежда от улица  “Надежда”. От нашата малка улица, наброяваща девет къщи. Родителите й се разделиха, когато бяхме на седемнадесет и тя замина с майка си да живее другаде. Но ето сега е тук, във Варна, десет години по-късно, момичешката й красота беше разцъфнала бурно и тя беше станала пракрасна млада дама. А глупавият Андрей, който не веднъж тогава ми беше казал, че тя е любовта на живота му, не искаше да стигне до нея по старата, добре отработена схема.

  -   Андро, пропускаш шанса на живота си!

  -   Не, Георги, ти пропускаш твоя живот пред този компютър! 

Андрей ми се развика, не можех да повярвам. Стоеше изправен в средата на стаята, планина от мускули и сила. Изпитах страх. Той просто се обърна и излезе от стаята без да ми каже нищо повече. Страхът ми се превърна в безсилна ярост към него. Не беше детска игра, когато му уговарях срещи с всички онези момичета. Тогава всичко беше ОК, а сега ме изкарва някакъв психопат!

   Обърнах се към компютъра, където още беше отворен профила на Надежда, 27 години, Варна. Курсорът на мишката бързо намери бутона Ново съобщение.

*Юни*

      От няколко дни се опитвам да й намекна нещо. Всичко толкова се обърка. Аз съм толкова объркан. Когато видя ново съобщение и изпитвам едновремено трескава възбуда и отвращение от себе си. Исках да бъда някой друг, ето сега съм някой друг. Понякога съм забавен, понякога мъдър, стоя зад образа на обаятелен мъж и мога да кажа каквото пожелая, да бъда смел в думите си, да провокирам и да събуждам желания.

Андро: Аз не съм като другите, нали знаеш? Трябва да се пазиш от мен...

Надежда: Да не би да искаш да кажеш, че аз съм като другите?

                  И не, не искам да се пазя от нищо, искам да усещам, да попивам всяка капка живот, искам да горя...Искам да освободя емоциите си, да се почувствам истинска!

                   Така че, ти се се пази! Аз съм безразсъдната... Опасната....

                Един ден ще се обърнеш назад и ще кажеш: Каква беше тази Надежда, тази проклетата Надя? Изпепели ме и още не мога да я забравя...

                   :)   

Андро: Ти се смееш, но въобще не е смешно. Аз дори не съм истински човек. Аз съм демон.

Надежда: Чудесно, точно демон ми трябва!

                  ;)

                  Свободен ли си тази вечер, демоне?          

 Андро:  В какъв смисъл?

Надежда: В смисъл най-сетне да излезем. Или искаш да те отвлека, знам къде живееш. Все съм чувала приказки за отвлечени от демони. Може аз да съм първата, отвлякла демон! Девет вечерта е чудесно време за отвличане!

Андро: Та това е след по-малко от четири часа!

Надежда: Няма да ти стигнат да си избереш тоалет ли :D

             Не се притеснявай, сигурна съм, че ще изглеждаш добре и без грим ;)

Андро: Не си играй с огъня, ще се опариш!

Надежда: Кога J

Андро: Ще се опариш и ще те боли.

Надежда: Очаквам го, накрая винаги боли...и винаги си губещ...

                  Такава е играта на любов, каквото и да спечелиш, накрая винаги губиш повечe!

*Април*

Андро: Ей :)

Когато изглеждаш като Андрей, няма нужда от излишни словоизлияния. Половин дума е достатъчна. Само няколко минути по-късно имах отговор.

Надежда: Здравей :)

                 Поздравления за начина, по който изглеждаш!

                 Потрудил си се здраво...

Андро: Поздравления и за начина, по който ти изглеждаш!

               Станала си още по-красива!

Надежда: О...

                Нима се познаваме?

Андро: Доста бързо забравяш съседите и съучениците си ;)

               Не е минало толкова време все пак!

Надежда: Дай ми малко време...

            Да, да, да

            Андрей! От нашата улица!

            Ами приятно съм изненадана!

            Радвам се, че се срещаме отново...

            Ти така и не ми проговори, докато бяхме малки :D

            Мислих си, че не ме харесваш!

            Права ли съм!

Андро: Напротив! Не можеш да си представиш в каква заблуда си живяла!

Надежда: Явно здраво си поработил във фитнеса, като гледам снимките ти. Браво....

Андро: С труд и постоянство всичко се постига!

       Чувствам се нелепо. Дори не мога да си обуя обувките сам, а говоря за “успехите си във фитнеса”, постигнати с “труд и постоянство”. Мисля да й предложа среща още днес и да кажа на Андро да отиде. На него сигурно вече му е минало, той е много добро момче, никога не се сърди дълго.

       Всъщност размислих, нека не изглеждам толкова нетърпелив, ще си поговорим малко и тогава ще отворя дума за излизане. Тъкмо да се уталожат нещата с Андро.

*Юни*

Андро: Искаш ли истински мъж, трябва да бъдеш женствена!

Надежда: Какво разбираш под женственост?

Андро: Грация, деликатност, нежност...не само във външния вид, а и в поведениято, постъпките, говора!

Надежда: В облеклото?

Андро: И в облеклото, разбира се, някои са прекрасни и в народна носия ;)

             Но една изкусителна черна рокля върши добра работа винаги :)

Надежда: Е, всяка уважаваща се жена има в гардероба си малка черна рокля, дори няколко...

                 За специално случаи ;)

          Добре, че в стотиците книги, които бях прочел, можех да се запозная с много женски образи и от там да създам в съзнанието си идеални образ на жена, която бих искал да срещна някога. В моят свят, завит през глава.

Андро: Дано да имам щастието да те видя в малка черна рокля тогава ;)

*Май*

           

Андро: Какво те впечатлява у един мъж?

Надежда: Ами чакай да помисля...

                Трябва да има силни ръце, да бъде забавен...

                Искам да е някой, който знае, че когато съм ядосана, трябва да не говори излишно, а да дойде да ме целуне и прегърне така силно, така че краката ми да омекнат и да забравя всички бесове, които са ме обзели :)

Андро: Значи покривам само две от изискванията ти, жалко.

Надежда: Не си забавен, ли?! Колко забавно :)

Андро: Не, не целувам с борчески похвати :D

Надежда: Не се знае, хубаво е да го имаш като информация някой ден ;)

Андро: :)

Надежда: Как се справяш с танците?

Андро: Да кажем, че не се справям. Но обичам много да гледам!

Надежда: Аз обожавам танците!

                 Мога да танцувам с часове!

                 Ето днес за втори път идвам в залата!

                 И заради теб пак ще закъснея :)

                 От половин час стоя в колата с телефона...

                 Ако някой ме гледа отстрани как си се смея сама, ще ме сметне за луда :)

Андро: Та ти си луда! Луда и неуморна!

             Хайде изчезвай да танцуваш и недей да си мислиш за мен, ще объркаш стъпките :)

        Още не съм казал на Андрей. Вече няма и смисъл. Тя ме харесва. Мен, не него. Или може би и това е поредната илюзия. Може би просто чарът му кара всяка моя дума да бъде забавна и интересна. Може би образа на силните му ръце, носещи я към огъня на неизвестността я карат да приема с наслада разговорите с мен. Мисля, че не искам да разбера отговора.

*Юни*

Надежда: Живееш в същата къща като преди, нали?

Андро: Не, не, не съм там.

Надежда: Така ли? Хмм...

                 Виж, Андрей, онзи ден минах с колата и те видях на двора да оправяш колелото си. И аз не знам защо не ти се обадих, нещо ме възспря. Но... защо ме лъжеш?

                 Не искаш ли да се видим най-сетне?!

Андро: Не може да си ме видяла, та аз съм безплътен демон :)

Надежда: Стига с тия глупости вече! Такъв голям мъж, не ти отива да си държиш като лигаво момче...

                Отговори ми, искаш ли да се видим или не?

         Вероятно за този момент, хората, които чувстват краката си, казват,  че те омекват. Не знам какво да й отговоря. Не искам да лъжа повече. Аз дори мисля, че я обичам. Трябва да й кажа всичко. Но...тя наистина ще ме намрази тогава. Нека ме мрази, заслужих го. Тя трябва да знае.

Андро: Надя!

             Виж, има нещо, което трябва да ти кажа.

             Понякога не всичко, което виждаме, е всъщност такова.

Надежда: Какво се опитваш да ми кажеш...

Андро: Не си ме видяла онзи ден.

             Не мен.

Надежда: Кой си ти?????????

Андро: Демон

              Този, който в последните два месеца ти помогна да освободиш емоциите си!

              Да се почувстваш истинска!

              Е, вече си истинска, нали?

              Но аз не съм.

Надежда: Отговори ми веднага кой си ти!!!!!

Андро: Казвам се Георги.

             Братовчедът на Андрей.

Надежда: Какъв Георги???

                 Това момче?!

                 От нашата улица?

Андро: Да, инвалида Георги.

             Исках просто да помогна на Андрей да те намери. Той беше толкова влюбен в теб, но винаги се притеняваше да те покани на среща.

Надежда: Не искам да срещам нито теб, нито Андрей, никой не искам!!!!

                  Какви сте вие, ненормални ли сте?!?

                  Кой ви е дал право да си играете с животите на хората?!

                 Какво съм ви направила аз, че сте решили точно с мен да се гаврите с този Андрей..........

Андро: Виж, Андрей няма нищо общо, той дори не знае, че си пишем.

Надежда: Въобще не ме интересува. Не искам повече никога да чувам нито за него, нито за теб...

               Нищо не искам да ми напомня за тази тъпа улица!

               Как може само проблеми да идват от там...

Андро: Съжалявам! Наистина!

            От известно време се опитвам да ти намекна, не исках да те лъжа повече.

            Разбрах, че си страхотен човек. Два месеца по-късно последното нещо, което искам е да те разочаровам.

            Просто, всичко се обърка. Знам колко глупаво се получи.

            Извинявай, наистина съжалявам!

            Не искам да ми прощаваш, заслужавам си омразата ти...

            Искам просто да знаеш, че наистина съжалявам.

            Съжалявам...

Надежда: Престани да ми се обясняваш. Как въобще си въобразявах, че мога да срещна нормален човек в този сайт.

                  Изтривам регистрацията си, изтривам телефона ти, съветвам те и ти да направиш това, а не да продължаваш да си играеш със съдбите на хората.... Всичко си има граници...

                 Това ще ми бъде като обица на ухото за в бъдеще.

                 Даде ми добър урок. Браво.

     Няколко минути по-късно акаунтът вече е неактивен. Права е, мисля, че и аз трябва да направя същото. В този момент чувствам, че инвалидността ми в емоционално отношение е взела връх над физическата. В горещия следобед от прозореца нахлува една непоносима тишина, така характерна за тази малка скрита улица. Толкова е тихо, израстнал съм с тази тишина в сърцето на големия град – едновременно я мразя и обичам. На нейния фон се чете лесно, но и всички онези самосъжалителни мисли изпъкват силно и безкомпромисно.

      “Всичко си има граници” ми каза тя. Дори надеждата има своите граници, Георги. Твоите са стените на тази стая. Книгите по претрупаните лавици на стената, отворения компютър – те могат да ти помогнат за кратко да избягаш от реалността. Но границите съществуват и рано или късно трябва да се върнеш в пределите им. Но в крайна сметка какво ти е донесъл външния свят, Георги? Подигравки, пренебрежение или в най-добрия случай съжаление.

     Поглеждам за последно към компютъра разговорът ни с Надежда, който още се пази на екрана, прочитам случайни редове:

Андро: Винаги си била много красива!

Надежда: Всеки носи красота в себе си, трябва просто да я извади на преден план. Красотата не е в стереотипите, тя е в излъчването... Не е в това дали си висок, нисък, бял или черен...

Красотата в хората се проявява във всякакви цветове, размери и форми!

И все пак благодаря за комплимента, оценявам го ;)

    Може ли да има формата на човек в инвалидна количка, помислям си за момент, но само след секунда отхвърлям тази неприлична мисъл от главата си. Надеждата има граници.

     Малко по-късно получавам смс. Поглеждам. От Надя. Значи не е изтрила още телефона ми. Вероятно иска за последно да ми напомни колко жалко и глупаво постъпих. Изтривам съобщението без дори да го прочета. Не мога повече да поема от това. Сам се наказвам достатъчно.

*Юни*

      Едва ли има по-спокойно място в града от залеза на улица “Надежда”. Къщите хвърлят дълги сенки върху малките китни градинки. Вечерната свежест отново връща аромата на липов цвят, който през деня е отстъпил мястото си на миризмата на горещ асфалт и автомобилни изпарения. По-тихо е от всякога.

 - Жоре, отивам до магазина! – ми подвиква майка ми през прозореца, след което се чува проскърцването на входната вратичка. От няколко дни се каня да я смажа, едно от малкото неща, с които мога да бъда полезен.

      Отново настава пълна тишина. В моменти като този обичам да се облегна на стената под прозореца и да чета на последната естествена дневна светлина. Взел съм наслуки някаква книга, но не мога да се съсредоточа. Препрочитам всяко изречение по няколко пъти и нищо не остава в главата ми. Дните ще минат, всичко ще бъде забравено. Тя е хубава и умна, животът ще я грабне и ще я накара да забрави за тези изгубени два месеца, за всички напразни надежди и излишни думи. А аз, аз ще продължа по старому. Внимавайки повече да не наранявам никого по този начин.

       По улицата се чу да завива кола, колата спря и отново е тихо. Може би Андрей се е прибрал, дали да не му се обадя. Почти не сме говорили в последните два месеца. Аз го отбягам, срам ме е от него. Всъщност ме е срам от целия свят. Не му принадлежа. Нищо от него на мен също.

       Вратичката отново изскърцва, колко бързо се върна майка ми. Или времето тече по-бързо. Дано да е така. Дано бързо да разсее цялата тази непривична емоция от главата ми.

       На вратата се звъни. Колко странно. Майка ми е забравила ключа си вероятно. Подкарвам количката към вратата. Същата врата, от която Андрей не е влизал от повече от два месеца. Липсва ми, ще му се обадя още тази вечер. Инстинктивно поглеждам през прозореца до вратата да видя кой звъни, макар да знам. Гледката обаче ме заковава на място. Там не е майка ми.

     Пред вратата стои Надежда. Принцесата с вълшебните къдрици. С елегантна черна рокля. Прекрасна. Неестесвена. Неочаквана.

       Усещам буца в гърлото си. От другата страна на вратата стои жената, в която знам, че съм влюбен. За първи път. Вероятно единствен. Ръката ми държи дръжката на вратата, усещам как тя става хлъзгава от потната ми ръка. Поглеждам назад стаята. Не, не искам тя да вижда тази кочина. Поглеждам и себе си, облечен в избеляла тениска и стари дънки. Брадясал и некъпан. Жалък съм. Не заслужавам тази среща.

     Обръщам количката и тихо я спирам до леглото. Примъквам се в него и се завивам през глава. Затварям очи и виждам топло юнско утро, мъже и жени тичат, говорят си и се усмихват един на друг.